Запътваме се към Златоград, сгушен в сърцето на Западни Родопи. Само на няколко километра от Гърция се намира най-южният град в България със звучното име Златоград. Разходката из калдъръмените улички на града винаги ме пренася назад в едни стари магични времена Тук са съхранени традициите, занаятите и културата на старите златоградчани от преди повече от 100 години. Отиваме към старата чаршия, където се носи аромат на силно кафе и глъчка от занайтчийските работилници, където кипи усилена работа.

Градът на Дельо Войвода

Златоград е известен като родното място на Дельо Хайдутин, възпят чак до космоса в песента на Валя Балканска. Носят се легенди за смелостта на Дельо, който пазел местното население от османските набези. Дельо войвода „куршум не го ловял и сабя не го посичала“, разказва легендата. Затова с хитрост турците го хванали в капан и убили със сребърен куршум, излят от откраднати от самия Дельо монети, за да нахраните бедните и онеправданите в града. И до днес местните хора помнят и разказват легенди за безстрашния родопски войвода, останал завинаги в сърцето на златоградчани.

Някога селището се е наричало Беловидово, заради белите фасади на старите къщи. Типичната архитектура на къщите от XVIII и XIX век е запазена и до днес в Стария Златоград, където над 100 къщи са паметници на културата. Старите майстори са правили къщите на три етажа с камък, керпич и дърво, а отвън са измазани с вар, както беломорските къщи. Въпреки че и тук животновъдството е било сред основните дейности, животните нямали място в къщата, за разлика от типичната уредба в повечето други места, където първия етаж е използван за отглеждане на животни и за складиране на хранителни продукти. Златоградчии изнасяли оборите високо в планината.

Първият етаж от къщата е ползват за дюкян, работилница или кафене, а на вторият и третият живеело семейството. В архитектурата на къщите се вижда, както най - характерните елементи на родопската, така и части от беломорска архитектура като например външната камина, широките и големи прозорци.

По-късно Златоград се превръща в град и получава настоящето си име от миналото, когато местните хора отглеждали тютюн. Златоградският тютюн бил най-високо качество, хората го наричали златна ръка тютюн. Именно затова селището е наречено Златоград.

Минаваме покрай една от най-старите черкви в Родопите, строена по османско време. Църквата „Успение Богородично“ е вкопана в земята, защото покривът й не трябвало да надвишава турчин, качен на кон. Черквата е издигната за 40 дни, за да не се издаде нов ферман, който да забрани строителството на храма, ни разказва свещеника вътре.

В двора на другата църква „Свети Георги“ се издига църквата на Първото взаимно училище, където будните златоградски деца се учили на четмо и писмо. В музейната експозиция днес можем да проследим различните етапи в еволюцията на образованието в училището от килийно, през взаимообучително, където по-големите учители обучавали по-малките.

Въртяното кафе на пясък

Кафето на пясък е дълго пазена традиция в България. Пили сме и в Трявна кафе на пясък, но атракцията в Златоград е въртенето на кафето.От къде идва тази стара традиция на повече от сто години?

Всичко започнало в една кафеджийница в Сирия по път за Божи гроб, където стар майстор кафеджия правел турско кафе на пясък, а после го поставял на подноса си и го завъртал. Едно момче от България, изпратено да чиракува при роднини там, се срещнало с магията на въртяното кафе. В кафенето то научило тайната как се приготвя въртяното кафе. Когато момчето се върнало в Златоград, отворило кафене и започнало да приготвя същото въртяно кафе на пясък по тайната рецепта на сириеца. Въртял го на същата табла, подарена му от стария майстор. В кафенето са запазени стари черно-бели фотографии от Златоград, множество мелнички за кафе и джезвета, които ни пренасят в далечни времена.

Кафето задължително се приготвя в медно джезве върху нагорещен пясък, като за всеки е индивидуално, за да се запази каймакът. Смесват се ръж, кафе и захар (по желание). Когато кафето кипне е готово! Изсипва се с въртеливо движение в чашата, подрежда се на таблата и е готово за сервиране, разбира се, след като бъде майсторски завъртяно пред учудените ни погледи. Рецептата на баклавата, която опитахме, казват, че също е от сирийския майстор кафеджия.

Занаятчийските работилници

Ключовото разположение в близост до Беломорска Тракия е причина тук занаятите и търговията да е била изключително важна част от живота на златоградчии. Занаятите в Златоград се предават от поколение на поколение в семействата.

Ще надникнем в различните работилници, за да се докоснем до старите занаяти. Чаршията в Златоград е жива и работата кипи. Грънчарската работилница е в началото на улицата със занаятите. Там с очите си виждаме как глината „оживява“ в ръцете на майстора. Всеки, който желае може да опита и с помощта на майсторът да изработи свой собствен глинен съд.

Въпреки че повечето български народни занаяти са били присъщи за мъжете, то тъкачеството е един женски занаят. Навремето във всяка къща е имало стан, където домакинята в къщата е тъчала платове за дрехи, черги и постелки. Днес се докосваме до магията на тъкането в една от работилничките, където и до днес е жива традицията в занаятчийското ателие за тъкане. Тъкането в Златоград е предимно с вълна, която е предварително изпредена и боядисана. Колкото е по-шарена чергата, толкова повече време отнема изтъкаването й.

Гайтанджийницата с машините за плетене на гайтани чуваме отдалеч по чаршията.Единственото нововъведение тук е използването на електричество, за да се автоматизират машините, с които се плетат гайтаните. В гайтанът се вплитат 12 нишка, а после белият гайтан се боядисва в желания цвят. Шарените гайтани пък се боядисват предварително, за да се вплетат различните нишки в пъстри гайтани за декорация на престилки и носии.

В съседната терзийска работилница се шият родопските носии с типичната им богата декорации. Днес все повече хора отнасят със себе си красива родопска носия у дома. Именно заради това майсторката в работилницата намира смисъл да продължава да шие носиите, приличащи досущ на старите автентични носии, носени по улиците на Златоград преди 100 години.

В кожарската работилница пък в миналото дейноста на сарача (кожаря) имала няколко разновидности- седларството, свързано с изработването на седла (самари) за животните, хамутчийството с изработването ремъчните принадлежности за впрягане на коне, магарета и мулета и тапицерството с обшиването на седлата с подплънки от слама, вълна или други омекотяващи материали. Днес в ателието отново се обработва кожа, но се правят предимно кожени колани, портфеили, както и пантофи и цървули.

По стъпките на миналото

Археолого-етнографският музей се помещава в къща - архитектурен паметник на културата, принадлежала някога на Александър Чанов - заможен производител на аби и търговец на тютюн. Сбирките в музея включват Археология и Етнология от района на Златоград.

Изложени са много предмети от бита на златоградчани, след които и стар автентичен стан, на който в миналото са се тъкали множество килими и черги. За тъкането на само на един килим са трябвали месеци усърдна работа, а колкото по-пъстър и изпълнен с фигури е килимът, толкова повече време, внимание и прецизност са нужни!

Ососбено силно впечатление ми прави експозицията от няколко традиционни носии в музея. Златоградската носия е характерна и по-различна от популярната родопска носия, която съм виждала. Носиите жените изработвали сами. Носията е чернодрешна, състои се от риза с престилка. Самата престилка, наречена миндил, е с характерна шарка, която всяка девойка сама влагала инициалите на семейството и рода си. Официалната носия се изработвала от коприна, а ежедневната от памук, тенденция, повлияна от гръцката и по-точно беломорската мода. Интересна история, която ни разказаха в музея, е за начина, по който терзията взимал мерки, за да ушие връхните дрехи на жените в града. Терзията взимал мерки отвън пред работилницата си отвън на слънце, за да вземе мярка по сянката на жената.

Родопската кухня в Златоград

За да се наслади човек истински на посещението в Златоград, трябва да опита някои от типичните родопски специалитети. Картофите, фасулът и царевицата са най - емблематичните съставки в родопската традиционна кухня. След разходката из улиците на Златоград е време да се насладим на традиционната кухня.

Картофите в Родопите наричат патато, а пататникът е може би най-известното ястие. Пататникът в Златоград се приготвя по по-различна рецепта от този, който съм опитвала на други места в Родопите. Вместо отделен пататник за всеки човек, в Златоград приготвят пататник за цялото семейство в тава и се пече на бавен огън, като отгоре и отдолу постилат ръчно точени кори. Ако пък човек е фен на месни специалитети, непременно трябва да попита за традиционното Агнешко по Златоградски под чуруп.

Клинът пък е родопската баница, която аз обожавам. Приготвя се с комбинации като ориз, мляко, спанак или коприва и задължително се поднася с чаша бърканица, родопски гъст айрян, който се избърква на ръка, за да се отдели маслеността на киселото мляко.

За десерт можем да завършим обяда с традиционното родопско кисело мляко с домашно сладко, но аз ви препоръчвам да опитате родопските марудници – дебели малки палачинки, печени на традиционен родопски сач. Не познавам човек, който да ги опита и да не се влюби във вкуса им!

Винаги си тръгвам от Златоград с голяма усмивка. Тук времето сякаш е спряло и откривам навсякъде магията на Родопите. Ще я открия и следващия път по тесните калдъръмени улички, в работилниците на старите занаяти и вкусните родопски ястия.

Поздрави и усмивки,

Лили

Ако статията ви е харесала, споделете я, за да достигне до повече хора.